Село Кашина

Живописното село Кашина се намира в югозападните склонове на Пирин планина. То е типично полупланинско селище разположено на 8 км. от с. Рожен. До него се стига по черен път, който е в много лошо състояние. Но независимо от това, със селото има директна транспортна връзка. Всеки понеделник, събота и неделя за Кашина пътува автобус, минавайки през Мелник и Рожен.

Историята на Кашина се губи в далечното минало. За съжаление няма открити писмени свидетелства, кога е основано селото. Откъслечни сведения за произхода му са предавани от уста на уста и споменават, че някога Кашина е било българо-влашко село. Но след известно време власите са го напуснали и Кашина остава чисто българско село до ден днешен.

Името на селото произлиза от турската дума "кашик", която означава "лъжица". Кашинците са се славели в околноста със своите лъжици от буково дърво, които продавали по пазари и панаири в близки и далечни села и градове. Купувачите им са ги наричали "кашиците" - лъжичарите. След време, "кашиците" станаха кашинците, а тяхното село - Кашина.

В трудните времена на Османското робство кашинците са намирали надежно укритие в благоприятните климатични условия и отдалечноста от турската администрация. Изобилие от извори и планински потоци, пасища, вековни гори, редко лековити билки, птичи ята и дивеч позволявали на населението да водят приличен, макар и примитивен, начин на живот. Хората предимно са се занимавали със скотовъдство, земеделие, дърводобив и дървопреработване. Дълго време кашинци са били известни като най-добри майстори на дървен селскостопански инвентар. Всяко семейство тогава притежавало къща, плевня и градинка. Къщите са били плетени. Отдолу отглеждали добитъка, а отгоре живеели хората. На реката работела селска воденица с един камък.

По време на борбите за освобъждение на България Кашина е била известна като едно от селата-крепости на ВМОРО. Дълго време тук е било седалище на Яне Сандански, както и оръжейните бази на организацията.

По време на социалистическия период от развитието на България и Кашина преминава през своето развитие. Тя се свързва с републиканската пътна мрежа, електрифицира се, появава се водопровод и телефонна линия. Но за съжаление точно в този период се случва миграцията на хората и започва процесът на обезлюдяване на Кашина. Според преброяванията броят на жителите достига своят максимум  през 1946 година - 324. Днес населението на Кашина едвам настига 10 човека.

Все още са запазени някои от кашински традиции. Стари хора помнят песни, приказки и поговорки.

"Чел не чел, немаш ли си в главата, тая си е".

"Майка Яна у селото дава,
у селото, леле, в маалата.
Яна неке близо у селото,
току иска далеко да иде.
Бракя Яна милно проговарят:
- Иди, Яно, дек ти сърце иска,
немой оди дек те майка дава!
Ние сме си четворица бракя,
тебе, Яно, нема да забравим,
често, Яно, госте ке ти бъдем."

В кашинския говор се наблюдават всички характерни признаци на югозападна езикова област: лято-лето; къща-каща; хоро-оро. Присътват и чужиците, най-много турцизми. Има и диалектизми: бацувам-целувам; изгага-хълцане; кори-юфка.

Днес Кашина остава китно Пиринско село. Има надежда, че то ще може да се развие като вилно селище. Природата е невероятно красива, въздухът е чист, може да се практикува лов, билкарство, гъбарство, рибоводство и добиване на пчелен мед. Също така в близост до селото и в самото село се намират природни забележителности и паметници на културата.

Кашинската черква "Успение Богородично" е един от тези паметници. Тя е била построена през първата половина на ХІХ в. За нея през вековете се носят легенди, че тя е защитавала селото от турските набези. Всяка година в края на август на празник на Света Богородица в Кашина има събор. Това е празник на селото и на черквата. По това време малкото селце се оживява и в него отново закипява живот напомнящ за отминали времена.
       
В околноста на селото се намира водопада Скоко, природен феномен Гарванова скала и манастира в местността Дъбая. На 4 км южно от селото са открити останки на селище от късното средновековие, а западно от селото в местността Щемница са открити следи на селища от бронзовата и желязна епохи.
       
През 2006 година стартира инициатива на неправителсвени организации с младежи от Германия и България (Сандански), с цел съживяване на селото, подпомагане на старите хора, почистване на гробищния парк, събиране на отпадъци и реставриране с глина. Повече информация на Къде е пътят към Европа.

Коментари

Интересни факти

През социалистическо време Мелник е бил включен в задължителна програма на екскурзии за ученици.